Grave of the Fireflies

Причината да напиша тази статия е филмът Grave of the Fireflies, който гледах само допреди няколко минути. Един от малкото филми в последно време, които могат да те разчувстват така, че все едно си на мястото на героя. Тоест бъркам – филмът не е нов, ами даже ми е връстник! Но нещата казани в този филм, всичките съкровени и невинни чувства в нашето съществуване са вплетени на едно място, правейки филми от подобен калибър винаги актуални. За тежестта на филма, която се стоварва върху вашите сетива и ги изкарва от дълбоката хибернация, в която евентулано са влезли, говорят встъпителните думи към филма – September 21, 1945… that was the night I died. Прекалено съм разчувстван, за да си събера мислите, след тази върхушка, затова ще представя текст, написан вече от другиго, но покриващ на 100% всичко това, което не съм способен в момента да изразя с думи.

Grave of the Fireflies
Автор: Роланд

September 21, 1945… that was the night I died

Никак не съм убеден, че мога да напиша адекватно ревю за този филм. Той просто ме… натъжи. И преди ми се е случвало да плача на филм, но никога със сълзи, никога не съм бил толкова разстроен. Докосна ме по много личен и болезнен начин, но не знам дали извън това успя да ми каже нещо. Може би просто не се е опитвал, а може би аз не съм бил достатъчно чувствителен, за да го усетя. Това така или иначе е без никакво значение…
Grave of the Fireflies е драма – може би това е филмът, който най-точно пасва в съзнанието ми на тази дума към днешна дата. В него няма кой знае какво послание, нито „сюжет“ като такъв. Започва с края на една дълга и пагубна спирала към абсолютното дъно на съществуването, а после ни показва пътя, по който е стигнала дотам. По един безкрайно жесток към зрителя начин – чрез унищожаването на нещо невинно и безпомощно. Може да се каже, че финалът е ясен още в първите три минути, но това също няма никакво значение.
Историята се развива някъде към края на Втората Световна Война и се базира на книгата Hotari no haka (Grave of the Fireflies) , написана от Акиюки Носака след действително случили се с него събития. Самият той определил написването й като опит да постигне мир с чувството си за вина. В крайморското градче Кобе едно момче на име Сейта (алтер-егото на Носака в книгата) и малката му сестричка Сетсуко губят майка си при една от непрестанните американски бомбардировки, която също така ги оставя и без дом. Първоначално живеят у някаква тяхна леля, но малко по малко отношенията им с нея се обтягат и накрая Сейта решава да се грижат сами за себе си без чужда помощ.
Братът прави всичко по силите си, за да не остава Сетсуко гладна, но в смутното време на войната, под постоянна опасност от бомбардировки, без работа и начин да си набавят прехрана, мизерията постепенно вкопчва пръсти около гърлата на двете деца. И докато малкото и жизнено момиченце малко по малко линее и се стапя, чувствата, които двамата питаят един към друг – безрезервната привързаност и доверие на малката и обичта и всеотдайността на баткото, – както и желанието им въпреки всички несгоди да намират някакво щастие в живота си, всъщност правят от филма едно изключително тежко в чисто емоционален смисъл преживяване. Защото от безпомощната обич и обреченото щастие боли силно.
Истината е, че не знам дали сам по себе си Grave of the Fireflies е чак толкова силен или трогателен, но тъй като аз самият имам малка сестричка, нямаше начин да не го приема някак по… лично, отколкото бих го сторил иначе. Драмата на пропадането, неспособността да се намери пътят за излизане от безизходицата… Може би липсата на воля, а може би просто детската наивност и безпомощност, тъй като самият Сейта не е достатъчно голям, за да се грижи за себе си и Сетсуко, въпреки желанието си да бъде нейна опора. Филмът съумява да създаде усещането за безизходица и мизерия по невероятно истински начин. Може би драмата е пресилена, а може би не е, важното е, че човек може да я почувства истински. Това е драмата не на света, човечеството или дори любовта. Няма героична саможертва (макар че това, което Сейта се опитва да прави заради сестра си, е може би много по-героично от всякакви самовзривявания в прегръдка със смъртоносен извънземен), нито дори враг. Всъщност не, сгреших. Враг има, при това най-страшният и неумолим – реалността.
Това е другото чувство, което Grave of the Fireflies създава без особено да се старае да го натърти. Страховитата реалност, която прегазва слабите, независимо от това дали го заслужават, или не. Хора отвръщат лица и отказват да дадат от храната си дори срещу пари. Други пък дори не съчувстват на малкото босо момиченце, макар и от неразбиращите му очи да ги гледа приближаващата се смърт. А може би именно заради това. Но точно тук идва неумолимостта и най-големият ужас – филмът не обвинява тези хора, нито ти дава възможността да го направиш сам. Ти ги… разбираш. Защото те самите са жертви на същата тази реалност, те самите страдат и са угнетени под ударите на съдбата. И това, че не протягат ръка към онези, които са още по-зле и от тях, не ги прави зли, не ги прави дори слаби. Прави ги просто хора. А докато виждаш това, можеш само да стиснеш юмруци в безсилна мъка и отчаяние… защото Grave of the Fireflies в същността си е една бавна и сигурна смърт.
Филмът е доста агресивен към зрителя и го докосва по може би най-простия, първичен и сигурен начин – като му показва детско страдание. Това е нещо, което в нормални условия ме дразни, защото е твърде лесен и елементарен подход за обиране на зрителския интерес. Някак почти толкова епидермално, колкото е гъделичкането, когато искаш да разсмееш някого. Но по някаква причина Grave of the Fireflies не ме раздразни изобщо, въпреки че ясно отчетох грубата му манипулативност още докато го гледах. Някакси той просто няма за цел да те манипулира, не е подсладен или загладен в мъката, която описва. Не се опитва да ти се хареса, като те разплаче. Той е толкова кротък и тъжен, че имаш чувството, че самият режисьор (Исао Хатаката, дългогодишен колега на Хаяо Миязаки) е страдал, докато го е правел. И не ти създава усещането за дилетант, търсещ евтина драма с елементарни методи за постигането й, а просто човек, който иска да съпреживееш с него една истинска трагедия. За това работи и музиката, която е прекрасна и всяка тема напипва изключително точно емоционалното ти състояние по време на гледане.
Анимацията е изключително реалистична и лишена от всякакви нереални цветове или форми. И така спомага за изграждането на една съвсме истинска история. Но това, което прави филма толкова реален, не е само тематиката му или визията, a и дребните детайли. Мимики, жестове, думи… Образът на Сетсуко е самото съвършенство и не преувеличавам изобщо с тези думи. Тя е 4-годишно момиченце от плът и кръв (дори озвучаващата я Аяно Шираиши по онова време (1988-ма година) е била само на 5). Всяка нейна дума, жест, реакция и изражение са нещо, което съм виждал в реалността, с което самият аз е трябвало да се справям. Толкова истинско пресъздаване на малко дете честно казано никога не съм срещал в анимация. Сейта, макар и по-обикновен, е не по-малко жив и реалистичен герой, чиито действия, тласкани от отчаянието, будят не просто съжаление, а искрена съпричастност. Защото зрителят знае, че не само не би бил по-различен в една подобна реалност, а може би би се справил дори по-зле с живота си. Което всъщност само прави филма по-тъжен.
И накрая светлината на светулките изгасва и те умират. Една мимолетна и слаба звездичка, която изгаря без да остави спомен за себе си, освен в сърцето на невинността, която е на свой ред подвластна на мимолетността. Светлинка, която не е разкрила нищо друго, освен собственото си тъжно съществуване. И малкото й безименно гробче, което никой никога няма да посети.
Защото светулката няма стойност за света…

PS: Надявам се, че някой от вас ще се реши да изгледа този филм. Все пак човекът в крайна сметка е човек и преди всичко има душа, а този филм е лъкът, който свири по нишките на вашата чувсвителност.

PS: Специални благодарности на Johnny Joint затова, че ме открехна към тези шедьоври на киното, които може би щях да подмина от предрасъдаци, ако въобще се бях сблъскал с тях.

Още по темата:

• Страницата със текста на Роланд
  
• Wikipedia
• IMDb
• За филма в Nausicaa.net

You Rock! ™
I Rock! ®

Стивън Кинг – Майсторът на ужасите

От известно време се каня да напиша нещичко за чичко Кинг, ама в последно време все не ми остава време :). Още повече, че почнах да му събирам филмографията, която повярвайте ми не е никак малка. Тя включва над 100 заглавия, правени по неговите текстове, но естествено не всичките са пълнометражни филми. Характерното за Кинг е, че всяка книга е шедьовър в своята област и това кара всеки негов почитател да тръпне в очакване на следващото му произведение. Един пример за неговия култов статус е фактът, че само две години след излизането на първата му книга („Кери“), тя бива филмирана.

Стивън Едуин Кинг (роден на 21 септември, 1947) е американски писател, известен най-вече със своите романи на ужаси, които го превръщат в един от най-продаваните писатели на 20 век.

Историите на Стивън Кинг обикновено разказават за обикновени хора – семейства от средната класа, деца, писатели – замесени в зловещи и обикновено свръхестесвени преживявания. Кинг е познавач на хорър жанра, както проличава в книгата „Танц на ужаса“ („Danse Macabre“), в която описва развитието на литературата и филмите от този жанр.

Освен това Стивън Кинг пише творби, които не съдържат свръхестествени елементи, например новелите „Тялото“ и „Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк“. Екранизациите „Изкуплението Шоушенк“ и „Зеленият път“ са номинирани за Оскар в категорията Най-добър филм.
Стивън Кинг е роден в Портланд, щата Мейн, в семеството на Доналд и Рут Пилсбъри Кинг. През 1949 г. баща му напуска семейството и Рут отглежда сама Стивън и по-големия му брат Дейвид, понякога изпадайки в големи финансови затруднения.

Стивън Кинг пише своите първи истории на 7-годишна възраст. В училище той продава на своите съученици разказите, които пише. Той не е обичан от учителите и след като го разкриват, е принуден да върне печалбите от своите продажби.

Стивън печата разказите си на циклостилната машина на брат си Дейвид, който издава списанието „Парцалът на Дейв“ („Dave’s Rag“). „Парцалът на Дейв“ се занимава с местни събития и Стивън често допринася за него.

На 13 години той намира кашон със стари книги на баща си, основно хорър и научна фантастика. Това е важно преживяване за него и силно повлиява младия писател.

От 1966 до 1970 г. Кинг следва Английски език в университета в Мейн. Там той пише колона в училищното списание, наречена „Боклукчийската кола на Кинг“ („King’s Garbage Truck“). В университета Кинг се запознава с Табита Спърс, за която се жени през 1971 г. За да се издържа, Кинг се захваща със странни работи. Една от тях е в индустриална пералня, където той събира материал за разказа си „The Mangler“.

През 1971 г. Кинг започва да преподава в Хампден, щата Мейн. Той живее с жена си и поне едно дете в каравана. Кинг трудно свързва двата края и припечелва с писането на разкази, публикувани най-вече в мъжки списания. По това време той започва да пие. Този проблем го съпровожда повече от 10 години.

През този период Стивън Кинг започва няколко романи, сред които историята за момиче със свръхестествени психични сили. В отчаянието си Кинг изхвърля ръкописа в боклука. По-късно той открива, че Табита го е спасила, и това го насърчава да завърши романа, наричайки го „Кери“. През 1973 г. той изпраща „Кери“ на свой приятел от издателството Doubleday и малко или много забравя за него. По-късно той получава предложение от тях да купят романа за 2500 долара (това не е голяма сума за роман, дори по онова време). Години по-късно правата за книгата са продадени за 400 000 долара. Майката на Кинг умира от рак на матката през февруари 1974 г., малко преди той да започне да получава пари от продажбата на „Кери“. След като получава първия си хонорар, той се отказва от учителството за сметка на писателската си дейност.Първото нещо , което купува с хонорара е сешоар на жена си Табита Кинг.

През следващите години Кинг издава много романи и сборници разкази с огромен комерсиален успех. Много от неговите романи са филмирани, например 1976 г. Кери от Браян де Палма и 1980 Сиянието от Стенли Кубрик.

В автобиографичната книга „За писането: Мемоар на занаята“ („On Writing: Memoir of the Craft“) Кинг признава, че повече от десет години има сериозен алкохолен проблем. Малко след като написва „Томичукалата“ (1988 г.) семейството и приятелите му се намесват, показвайки му намерените в неговия боклук доказателства за пристрастяванията му: бирени кутии, цигарени угарки, остатъци от наркотици. Той търси помощ и се отказва от пиенето в края на 80-те години.

През юни 1999 Кинг е тежко ранен, след като е блъснат от автомобил. Той прекарва 3 седмици в болница, претърпява различни операции и дълго време е измъчван от болки.

През 2002 г. Кинг оповестява, че ще се откаже от писането, след като завърши започнатите проекти.

Стивън Кинг пише 6 романа под псевдонима Ричард Бакман: „Гняв“, „Дългата разходка“, „Бягащият човек“ (филмиран с Арнолд Шварценегер в главната роля), „Пътна мрежа“, „Проклятието“ (също филмиран) и „The Regulators“. След като псевдонимът е разкрит, Кинг устройва мнимо погребение на Ричард Бакман. „The Regulators“ е издаден след „смъртта“ на Бакман. Кинг твърди, че ръкописът е намерен сред вещите на покойния писател.

Днес Кинг живее в Бангор, Мейн с жена си Табита Кинг, която също е писател. Трите им деца, Наоми Рейчъл, Джо Хил и Оуен Филип, са пораснали и живеят самостоятелно.

Още за Стивън Кинг:

• Официален сайт на Стивън Кинг
  
• Wikipedia
• IMDb

PS: И не забравяйте – Стивън Кинг ви гледа дори когато спите!

You Rock! ®
I Rock! ™

Алфред Хичкок – Кралят на съспенса

Алфред Джоузеф Хичкок е роден на 13.VІІІ.1899г. в лондонското предградие Лейтънстоун. Бил е палаво дете и една случка от ранното му детство слага траен отпечатък в по-нататъшното му развитие. Когато е на 4 години, баща му го изпраща до полицейския участък да занесе някаква бележка. Щом я предал на полицая, той го затворил в една килия за около 5 минути, които Хичкок помни за цял живот. В бележката пишело: “Задръжте това момче за известно време, за да разбере как се наказват непослушните деца.” Оттогава той се страхува от полицаите, като дори твърди, че не е изкарал шофьорска книжка, за да избегне срещите си с тях.

През 1926г. слага началото на тъй наречените “хичкоковски филми” снимайки “Наемателят”. В този филм за първи път използва стъклен под, за да покаже действие развиващо се на горния етаж. Това е абсолютно новаторски похват, който дава възможност за използване на невиждани до тогава кадри. В “Наемателят” Хичкок прави и още един дебют, този на статист. От тук нататък той ще се появява в почти всичките си филми, което също е негова запазена марка.

Първият английски звуков филм също принадлежи на Алфред Хичкок. Това е “Шантаж”/1929/. Тук младият режисьор се изправя пред нов проблем. Главната роля се изпълнява от чешката звезда Ани Ондра, чието произношение е било далеч от британското, но Хичкок се справя и с това, чрез примитивната форма на синхронен дублаж, като кара актрисата само да си отваря устата, а репликите са произнасяни по микрофон от стояща извън кадъра дубльорка. Когато снима “Човекът, който знаеше прекалено много”/1934/ и “39-те стъпала”/1935/, Хичкок осъзнава, че ще се занимава изцяло със съспенс филми.

През 1940г. режисьорът заминава за Холивуд. Снима за Дейвид Селзник “Ребека”, който е екранизация по Дафни дьо Мюрие. Хичкок вече е заснел “Страноприемница “Ямайка”/1939/ по неин роман, а през 1963г. ще създаде и шедьовъра “Птиците” отново по сюжет на дьо Мюрие. Алфред Хичкок е известен с огромната си колекция от разкази на известни и неизвестни автори, в които вижда потенциална възможност за екранизиране. Всичките му филми са заснети по нечие литературно произведение. /Тази проста формула е доказала своята функционалност и във филми на други режисьори, но съвременните творци доста я пренебрегват, което води до появата на все повече безвкусици./

Американският период на Хичкок е най-плодотворен. Тук той създава най-класическите творби от своята филмография: “Омагьосаният”/1945/; “Небезизвестните”/1946/; “Делото “Парадийн”/1948/; “Въжето”/1948/; “Непознати във влака”/1951/; “Набери “У” за убийство”/1954/; “Задният прозорец”/1954/; “Да хванеш крадец”/1955/; “Неприятности с Хари”/1955/; “Шемет”/1958/; “Север-северозапад”/1959/; “Психо”/1960/; “Птиците”/1963/; “Марни”/1964/; “Разкъсаната завеса”/1966/.През 1971г. се завръща в Англия, където снима последните си два филма “Ярост”/1972/ и “Семеен заговор”/1976/.

Хичкок твърди, че успеха на един филм се дължи и на участието на поне една звезда. И той го прави, като снима Лорънс Оливие, Грегъри Пек, Кари Грант, Ингрид Бергман, Джеймс Стюарт, Грейс Кели, Ким Новак, Шон Конъри, Пол Нюман, Типи Хедрен, Шърли Маклейн, Брус Дърн.

Хичкок притежава още една уникална способност, която нарича “Всевиждащото око”, т.е., че умее да види филма още преди да е заснет. Самият той споделя, че за него работата приключва след оформяне на режисьорската книга. Снимачният период и монтажа са “необходимата досада”.

Със спецификата на своето творчество, той е наречен “краля на ужаса”. Хичкок няма нищо против да поддържа този имидж. За рожден ден на Мелани Грифит /която е дъщеря на неговата актриса Типи Хедрен/, той й подарява кукла, представляваща майка й от филма “Птиците”, поставена в ковчег. Или спомена на Луис Бунюел за първата си среща с Хичкок, която се състои на една режисьорска сбирка. Бунюел току-що е заснел “Тристана”/1970/ и Хичкок цяла вечер му говорил, че е ужасно впечатлен от отрязания крак на Катрин Деньов. На фона на днешните “ужасии” и в киното, и изобщо в ежедневието, неговите филми звучат като детска приказка. Хичкок казваше: “Аз мога да екранизирам и “Пепеляшка”, само че зрителите ще търсят трупа в каляската.”

През 1979г. получава признание за цялото си творчество, а в началото на 1980г. Елизабет ІІ го посвещава в рицарство. Сър Алфред Хичкок умира на 28.ІV.1980г. в Бел Еър, САЩ.