Grave of the Fireflies

Причината да напиша тази статия е филмът Grave of the Fireflies, който гледах само допреди няколко минути. Един от малкото филми в последно време, които могат да те разчувстват така, че все едно си на мястото на героя. Тоест бъркам – филмът не е нов, ами даже ми е връстник! Но нещата казани в този филм, всичките съкровени и невинни чувства в нашето съществуване са вплетени на едно място, правейки филми от подобен калибър винаги актуални. За тежестта на филма, която се стоварва върху вашите сетива и ги изкарва от дълбоката хибернация, в която евентулано са влезли, говорят встъпителните думи към филма – September 21, 1945… that was the night I died. Прекалено съм разчувстван, за да си събера мислите, след тази върхушка, затова ще представя текст, написан вече от другиго, но покриващ на 100% всичко това, което не съм способен в момента да изразя с думи.

Grave of the Fireflies
Автор: Роланд

September 21, 1945… that was the night I died

Никак не съм убеден, че мога да напиша адекватно ревю за този филм. Той просто ме… натъжи. И преди ми се е случвало да плача на филм, но никога със сълзи, никога не съм бил толкова разстроен. Докосна ме по много личен и болезнен начин, но не знам дали извън това успя да ми каже нещо. Може би просто не се е опитвал, а може би аз не съм бил достатъчно чувствителен, за да го усетя. Това така или иначе е без никакво значение…
Grave of the Fireflies е драма – може би това е филмът, който най-точно пасва в съзнанието ми на тази дума към днешна дата. В него няма кой знае какво послание, нито „сюжет“ като такъв. Започва с края на една дълга и пагубна спирала към абсолютното дъно на съществуването, а после ни показва пътя, по който е стигнала дотам. По един безкрайно жесток към зрителя начин – чрез унищожаването на нещо невинно и безпомощно. Може да се каже, че финалът е ясен още в първите три минути, но това също няма никакво значение.
Историята се развива някъде към края на Втората Световна Война и се базира на книгата Hotari no haka (Grave of the Fireflies) , написана от Акиюки Носака след действително случили се с него събития. Самият той определил написването й като опит да постигне мир с чувството си за вина. В крайморското градче Кобе едно момче на име Сейта (алтер-егото на Носака в книгата) и малката му сестричка Сетсуко губят майка си при една от непрестанните американски бомбардировки, която също така ги оставя и без дом. Първоначално живеят у някаква тяхна леля, но малко по малко отношенията им с нея се обтягат и накрая Сейта решава да се грижат сами за себе си без чужда помощ.
Братът прави всичко по силите си, за да не остава Сетсуко гладна, но в смутното време на войната, под постоянна опасност от бомбардировки, без работа и начин да си набавят прехрана, мизерията постепенно вкопчва пръсти около гърлата на двете деца. И докато малкото и жизнено момиченце малко по малко линее и се стапя, чувствата, които двамата питаят един към друг – безрезервната привързаност и доверие на малката и обичта и всеотдайността на баткото, – както и желанието им въпреки всички несгоди да намират някакво щастие в живота си, всъщност правят от филма едно изключително тежко в чисто емоционален смисъл преживяване. Защото от безпомощната обич и обреченото щастие боли силно.
Истината е, че не знам дали сам по себе си Grave of the Fireflies е чак толкова силен или трогателен, но тъй като аз самият имам малка сестричка, нямаше начин да не го приема някак по… лично, отколкото бих го сторил иначе. Драмата на пропадането, неспособността да се намери пътят за излизане от безизходицата… Може би липсата на воля, а може би просто детската наивност и безпомощност, тъй като самият Сейта не е достатъчно голям, за да се грижи за себе си и Сетсуко, въпреки желанието си да бъде нейна опора. Филмът съумява да създаде усещането за безизходица и мизерия по невероятно истински начин. Може би драмата е пресилена, а може би не е, важното е, че човек може да я почувства истински. Това е драмата не на света, човечеството или дори любовта. Няма героична саможертва (макар че това, което Сейта се опитва да прави заради сестра си, е може би много по-героично от всякакви самовзривявания в прегръдка със смъртоносен извънземен), нито дори враг. Всъщност не, сгреших. Враг има, при това най-страшният и неумолим – реалността.
Това е другото чувство, което Grave of the Fireflies създава без особено да се старае да го натърти. Страховитата реалност, която прегазва слабите, независимо от това дали го заслужават, или не. Хора отвръщат лица и отказват да дадат от храната си дори срещу пари. Други пък дори не съчувстват на малкото босо момиченце, макар и от неразбиращите му очи да ги гледа приближаващата се смърт. А може би именно заради това. Но точно тук идва неумолимостта и най-големият ужас – филмът не обвинява тези хора, нито ти дава възможността да го направиш сам. Ти ги… разбираш. Защото те самите са жертви на същата тази реалност, те самите страдат и са угнетени под ударите на съдбата. И това, че не протягат ръка към онези, които са още по-зле и от тях, не ги прави зли, не ги прави дори слаби. Прави ги просто хора. А докато виждаш това, можеш само да стиснеш юмруци в безсилна мъка и отчаяние… защото Grave of the Fireflies в същността си е една бавна и сигурна смърт.
Филмът е доста агресивен към зрителя и го докосва по може би най-простия, първичен и сигурен начин – като му показва детско страдание. Това е нещо, което в нормални условия ме дразни, защото е твърде лесен и елементарен подход за обиране на зрителския интерес. Някак почти толкова епидермално, колкото е гъделичкането, когато искаш да разсмееш някого. Но по някаква причина Grave of the Fireflies не ме раздразни изобщо, въпреки че ясно отчетох грубата му манипулативност още докато го гледах. Някакси той просто няма за цел да те манипулира, не е подсладен или загладен в мъката, която описва. Не се опитва да ти се хареса, като те разплаче. Той е толкова кротък и тъжен, че имаш чувството, че самият режисьор (Исао Хатаката, дългогодишен колега на Хаяо Миязаки) е страдал, докато го е правел. И не ти създава усещането за дилетант, търсещ евтина драма с елементарни методи за постигането й, а просто човек, който иска да съпреживееш с него една истинска трагедия. За това работи и музиката, която е прекрасна и всяка тема напипва изключително точно емоционалното ти състояние по време на гледане.
Анимацията е изключително реалистична и лишена от всякакви нереални цветове или форми. И така спомага за изграждането на една съвсме истинска история. Но това, което прави филма толкова реален, не е само тематиката му или визията, a и дребните детайли. Мимики, жестове, думи… Образът на Сетсуко е самото съвършенство и не преувеличавам изобщо с тези думи. Тя е 4-годишно момиченце от плът и кръв (дори озвучаващата я Аяно Шираиши по онова време (1988-ма година) е била само на 5). Всяка нейна дума, жест, реакция и изражение са нещо, което съм виждал в реалността, с което самият аз е трябвало да се справям. Толкова истинско пресъздаване на малко дете честно казано никога не съм срещал в анимация. Сейта, макар и по-обикновен, е не по-малко жив и реалистичен герой, чиито действия, тласкани от отчаянието, будят не просто съжаление, а искрена съпричастност. Защото зрителят знае, че не само не би бил по-различен в една подобна реалност, а може би би се справил дори по-зле с живота си. Което всъщност само прави филма по-тъжен.
И накрая светлината на светулките изгасва и те умират. Една мимолетна и слаба звездичка, която изгаря без да остави спомен за себе си, освен в сърцето на невинността, която е на свой ред подвластна на мимолетността. Светлинка, която не е разкрила нищо друго, освен собственото си тъжно съществуване. И малкото й безименно гробче, което никой никога няма да посети.
Защото светулката няма стойност за света…

PS: Надявам се, че някой от вас ще се реши да изгледа този филм. Все пак човекът в крайна сметка е човек и преди всичко има душа, а този филм е лъкът, който свири по нишките на вашата чувсвителност.

PS: Специални благодарности на Johnny Joint затова, че ме открехна към тези шедьоври на киното, които може би щях да подмина от предрасъдаци, ако въобще се бях сблъскал с тях.

Още по темата:

• Страницата със текста на Роланд
  
• Wikipedia
• IMDb
• За филма в Nausicaa.net

You Rock! ™
I Rock! ®